Темата на обикновенните хора

Име: Рейчъл Донован (Jessica Stroup)

Години: 18

Характер: Рейчъл е с труден харектер-голям инат,избухва лесно и е много претенциозна,но е с добро сърце. Много общителна и разговорлива. Обича разнообразието и да опитва нови неща. Свикнала е да бъде самостоятелна и сама да се справя с проблемите си,но въпреки трудностите тя е весел човек и винаги с усмивка на лицето си.

История: Рейчъл израства сама с майка си. Баща й е богат и влиятелен,но майка й
така и не й казва кой е той. Той също не знае за съществуването на Рейч и така тя израства в нисшата класа,лишена от много неща,но това което най-много и липсва е,че
няма семейство. Майка й се жени и така момичето се сдобива с доведен брат,който много й помага. Въпреки че вече се е сдобила с така желаното семейство Рейчъл е твърдо решена да разбере кой е истинския и баща.

Снимка:

Относно Мона - одобрена си,но името ти ще бъде написано на български!
Рейчъл - Одобрена

Ню Йорк може да е известен със своите бляскави сгради, направени от милиони, за да правят такива на час. Със своите банкови сметки, пълни със средства, които могат да купят някоя малка държава или пък късче небе. Дори с мелодичността на името си, в чувственото възклицание на Франк Синатра.
Ако искате да останете с това впечатление, не четете следващите редове. Защото това е история, проследяваща живота на едно момиче, израстнало отвъд моста. А там е страшно. В онази, най-мрачната част на Бруклин, за която манхатанските богаташчета само са чували, сред мизерия, пороци и още сбъркани ценности.



Ванеса отвори тежката, метална врата на входа в най-порутената кооперация в кривото, пренаселено с коли, подобие на улица. Сякаш имаше нужда от бронираната врата, след като тя бе най-скъпото нещо, което съдържаше сградата. Пръстите й заопипваха стената, в търсене на ключа на лампата. Не че имаше ток, но старите навици умираха трудно. След секунда, мъждикав, жълт лъч проблесна над нея, внасяйки единствено лъжлив помен за светлина. Тя погледна към примигващата лампа, а в молещите се за сън очи се изписа някакво изумление. Умората не му разреши да трае дълго. Момичето продължи напред, а погледът й се спря над таблото обсипано с некролози. Една нечута въздишка се пророни в блуждаещия мрак, но тя не даде дума на чувствата си. Никога не го правеше. Чувствата бяха проява на слабост. Вместо това, се спря пред металната редица от пощенски кутии или поне остатъка от тях. Ръката й се плъзна по надписа "Портман" и един неприятен, стържеш звук оповести отварянето на вратичката. Ванеса грабна купчината пликове, преди да са се изсипали и продължи напред, а стъпките й отекваха глухо, докато се изкачваше по стълбите.
Етаж, втори, трети. Най-накрая се спря и влезе в апартамента с олющената боя, чийто номер се беше изтъркал. Най-нараненото нещо, обаче, стоеше зад вратата по пенюар и сега гледаше с пламнали от тревога очи към дъщеря си.
- Къде беше? - чу се женски глас, в един налудничев тон. Когато не беше пияна, Стефани беше невротична, застаряваща жена и всеотдайна в непохватните си подобия на грижи. Докато не ставаше прекалено раздразнена, че няма средства за още алкохол и не направеше простотия.
- На работа. - отвърна Ванеса, като се опитваше да възвърне зрението си, след внезапната ярка светлина. Под намесата на евтината, флуоресцентна лампа, кожата й изглеждаше още по-бледа от обикновено. Иначи красивите й, отвеяни сини очи сега приличаха на пособия за виждане на наркоман. Двата часа, които бе спала преди училище и двойната смяна, бяха допринесли за зачервяването им, а допълнителната умора ги бе накарала да изпъкнат по слабото й лице, по почти плашещ начин. Червената й, начупена коса бе прибрана в някога прилежна опашка, която вече й причиняваше болка. Всъщност, всеки сантиметър от тялото й пулсираше от умора и напрежение, равносилни на естествената болка.
Пред очите й се разиграваше нещо. Майка й бе изпаднала в някакъв истеричен пристъп, който я изкарваше виновна за нещо. Ванеса благодари на мозъка си, който игнорираше всичко наоколо и затръшна вратата, след като демонстративно подмина нервната жена.
Тя хвърли чантата си настрани и многобройните известия за дългове, увити в превзети пликове, които до този момент стискаше в ръка. Просна се в леглото си и дори не успя да усети как се унася, под погледа на редица медали и купи.
Ванеса наблюдаваше себе си отстрани. Беше онова петнадесет годишно момиче, отпреди две години, което все още пазеше нежното си излъчване. Намираше се на някаква улица, минаваше полунощ и беше в неподходящата част на Ню Йорк. Но не беше сама. Брат й беше обгърнал ръце около нея. Онова момче, което я беше отгледало. Тя нямаше албуми със семейни портрети и празнични картички, изпълнени със спомени. Не й трябваха, нали имаше брат си. Първите й съзнателни спомени бяха с него, подкрепящ я с онази своя, топла усмивка, присъща на онзи всеотдаен и искрено добър брат. Добър човек. Така го бе запомнила. Той я беше отгледал, може би от бебе и продължаваше да се грижи за нея. Щеше да продължи, ако онази нощ Ванеса не беше се забавила.
Същата тази нощ, преди две години на същата стара улица, която Ванеса не бе доближавала от онзи ден. Когато го бяха убили. Сърцето й се сви, повличайки със себе си всеки останал орган, а няколко сълзи се стекоха по бузата й. Искаше й се да предупреди брат си какво го очаква, да го помоли да остане, дори да му се развика. Но нямаше смисъл. Вече беше неизбежно. Вече се беше случило.
Портман стоеше в леглото си, а сълзите се стичаха по страните й. Често сънуваше този сън. Някои го наричаха кошмар, но за нея нямаше по-мил момент от този, когато виждаше брат си отново и сякаш отново усещаше нежния допир на грубите му ръце.
Будилникът до нея иззвъня. Време беше отново да се случи: училище, работа, домашни, прибиране на майката от бара. Сега беше сама и сама трябваше да се справи с живота си. Едва когато загуби брат си, когато се нагърби с неговите задължения, откри колко му е тежало. Още една сълза. Беше толкова жалка, стояща там, обляна в собствените си сълзи.
Будилникът спря.
Ванеса излезе от стаята си, около час по-късно. Лицето й бе придобило съвършено безчувствено изражение, в погледа й, вече по-бистър, се четеше решителност. Отлепи крадената бутилка от ръцете на майка си, зави я и целуна по челото. По филмите, добрите деца на алкохолици правеха така, нали? Мина през малката кухня, която издаваше неприятен мирис на спирт, увери се, че няма кафе й излезе. Беше нов ден, със своите нови неприятности. Но не й пукаше.



Име: Ванеса Портман
Възраст: 17 години
Външен вид: Emma Stone

Одобрена!

Име: Катрин Слоун (Malese Jow)
Години: 18
Външен вид: -
Характер: Катрин е любопитно момиче. Тя обича да чете и да се занимава с книги. Понякога си вре носа където не и е работа и това не и се отразява добре. Добродушна е, много обичлива и приятелски настроена към всеки. Бори се за това, което иска и не се отказва лесно. Тя е упорита и ината. Може да и се вярва и е чувствителна и нежна. Обича романтиката.
История:Израснала в Бруклин, тя живее с баща си, тъй като той е разведен с майка и. Тя постига всичко в живота си с много труд и упоритост, борейки се да пробие желязната стена на Ню Йорк. Амбициите и нейният талант и дават много възможности за работа и добро бъдеще. С малкото пари, които получава, баща и - местен фотограф се опитва да и осигури всичко, от което тя се нуждае зада се чувства добре.
Допълнително: Тя държи на приятелите си и мрази когато я лъжат или мамят. Обожава музиката и танците.
Снимка:

Име: Руби Ан Корбът

Години: 21

Външен вид: Ниска, но доста слаба. Има кафява коса на вълни, която се спуска малко под раменете ѝ. Очите ѝ са черни, почти винаги с грим.

Характер: Не се лъжете по вида ѝ, ще ви струва скъпо. Може да изглежда ниска и безпомощна, но е от хората тип "Вълк единак". Умее да се справя с хората, които не я ужават. От типа "цапнати в устата", може да те срине за секунди. Харесва предизвикателствата. Изключително директен човек, не обича да увърта. Говори ясно и твърдо. Не позволява да бъде пренебрегвана или незабелязана. Мрази да я гледат другаде освен в очите. Образована и мъдра, Руби притежава завиден ум. Въпреки това лесно се пали, а лошото е, че не ѝ минава лесно. Притежава онзи леден поглед, който кара хората да млъкнат. Силна е. И физически и психически. Не съжалява или изпитва вина. Една от лошите ѝ черти е, че не се извинява. Просто няма начин.
Няма приятели. Всъщност и не иска такива.
Любовта не е един от плановете ѝ и честно казано, Руби ненавижда всички глупости около нея.
Не харесва слаби хора. Както и примадоните, естествено.

История: Родена в Лондон. Най-малкото дете от семейството на Ана и Джеймс Корбът. Има 2 сестри и 3 братя. Израстнала по улиците на шумния град, Руби мисли, че е взела най-доброто от него. На 18 напуска училище и тръгва на пътешествие из Европа, нещо за което е мечтала от малка. Посещава доста градове измежду които: Париж, Прага, Рим, Мадрид и други. След това решава да посети Америка. Минава през доста градове. Накрая решава да се установи кaто нормалните хора и намира идеалния град... Манхатън.

Допълнително:
- Пуши
- Има котка
- Притежава 3 татуировки

Снимка:

Одобрена!